Вие четете...
Новини

Левицата се нуждае от борба за социализъм, а не от борба за власт на Нинова

Идеята за предопределеност и отсъствие на алтернатива често си прави тъжна шега с политиците и експертите. Някога никой не вярваше в краха на социалистическата система. След това никой не вярваше в краха на либерализма и капиталистическата демокрация – „Краят на историята“ беше дошъл.

И изведнъж – международна финансова криза, разоряване, унижаване на европейските държави, постоянни войни по света, социален срив и деиндустриализация…

И, ако крахът на социалистическата система доведе до възраждане на идеите за „свободен пазар“, за либерализъм и всякакви десни идеи, то кризата на либералния капитализъм не доведе до аналогичен подем на левите идеи – нито на комунистическите, нито на социалдемократическите.

Напротив – лявата „радикалност“ днес се измерва с умерените социални послания на Бърни Сандърс и Джеръми Корбин.

Критиката на капитализма се превърна в основно оръжие за крайнодесните популисти – Льо Пен, Доналд Тръмп, Орбан, Корнелия Нинова и т.н. Редиците на привържениците на тези десни политически персонажи се попълват повсеместно не само от консерватори, представители на дребния и средния бизнес, но и от наемни работници, както и от представители на „малцинствата“ – мигранти, цветнокожи, мюсюлмани и др.

Къде изчезнаха „новите леви“, комунистите, синдикатите, левичарските организации и интелигенцията, която критикува капитализма?

Защо социалдемократическите партии (СИРИЗА и др. подобни) се оказаха безсилни, макар че временно бяха поели глътка въздух по време на кризата?

Слабостта на лявото движение на първо място започна в онзи момент, когато лявата интелигенция започна да се възприема като антикомунистическа и пролиберална – това беше във времето на последните 20 години на 20-ти век – в глобализацията те откриваха интернационализма, в капиталистическата демокрация – спасителен пояс от авторитарната власт.

Исторически левите движения винаги са черпели своите сили от организирането на низините – основно от организациите на промишлените наемни работници. Но появата на нови икономически сектори, мощната глобализация на капитала разрушиха традиционната организация на труда и, разбираемо, неговите икономически и политически структури.

Производството беше пренесено в развиващите се страни, в които се поддържаше ниско равнище на заплащане, ужасни условия за труд, ограничени работнически права. Темповете на ръста на производителността на труда рязко бяха намалени – оказа се, че е по-лесно да оковеш нови роби, отколкото да модернизираш производството, за да увеличиш производителността.

Заедно с това възможностите за кариерно развитие на тези нови роби бяха силно ограничени – високите технологии и високите заплати бяха запазена марка за Запада. Единственият изход на работниците от развиващите се страни да се докоснат до някакъв тип социално благополучие остана в рамките на миграцията към развитите държави.

На Запад висококлвалифицираните работници и интелигенцията загубиха почва под краката си – те загубиха своите работнически обединения, които бяха „изнесени“ към развиващите се страни.

Местните граждани се превърнаха в своята огромна част в неквалифицирани работници от търговията и сферата на услугите, разпръснати в различни територии и разделени между малки предприятия. Мнозина започнаха да работят съвсем самостоятелно и на граждански договори или почасови ставки. Най-нископлатените дейности бяха предоставени в ръцете на мигрантите.

Всичко това, разбира се, не премахна експлоатацията и не доказа изчезването на класата на наемните работници, но пък изискваше съвършено нови подходи към организирането на икономическата и политическата борба на новия пролетариат.

„Разбиването“ на работническата солидарност превърна обединяването на работниците в рамките на конкретни предприятия за борба с непосредствените работодатели в нещо крайно безперспективно. Парадоксално, тази ситуация постави на преден план актуалността на въпроса за политическото и икономическото обединение на наемните работници срещу порядките на капиталистическата система, а не срещу конкретните работодатели.

Заедно с това, развитието на промишлеността в „третия свят“ със запазване на мизерията на населението там доведе капиталистическата система до нова криза – предлагането растеше, а търсенето (заради бедност и липса на условия) – намаляваше. Съществуващите пазари ставаха все по-недостатъчни и се наложи или да бъде стеснено производството, или да се повиши равнището на живота на наличните работници, комбинирано с продължаваща експанзия към нови пазари.

Пътят на тази пазарна експанзия през последните 40 години премина през Южна Европа, Латинска Америка, Източна Европа, Източна Азия, Китай…

И когато Земята „свърши“, капитализма започна с разрушенията – войни, деиндустриализация, цветни революции, майдани, убийства.

Това е начинът, по който глобалната капиталистическа икономика се опитва да „занули“ развитието на определени региони, за да започне отново с трупането на богатства.

Европа се сблъска и с нов проблем. Деиндустриализацията доведе до засилване на проблемите с мигрантите. Ако преди промишлеността на Запад даваше възможност на пришълците да се включат в трудовите колективи, в армията, в образованието, то, след либералната разруха, от тези механизми остана само блед спомен. Днес миграните са принудени да водят жестока борба с местните работници и с предишните мигранти за работни места – все пак хората трябва да се прехранват или с труд, или със социални помощи, които се формират от труда на работещите.

Онези, които загубят в тази битка, се превръщат в декласирани маргинали, в отхвърлени от обществото елементи.

Това доведе, от своя страна, до създаване на гета, до изолация, до религиозен фундаментализъм, престъпност и тероризъм.

Тази ситуация се превърна в повече от благоприятна почва за „обединение“ на декласираните прослойки, на работниците, на дребния, средния, дори на едрия бизнес в борба за „национална независимост“, за икономически протекционизъм и за ограничаване (дори за унищожаване) на мигрантските потоци.

Съвременният консервативен популизъм (форма на префинен съвременен фашизъм) се превърна в идеология за този желан и временен „съюз“.

Къде останаха в тази схема левите?

След като загубиха своята традиционна база и човешки ресурси, левите не успяха да пренастроят своите възгледи и политически структури за работа с новото разпределение на труда.

Липсата на подкрепа от „низините“ и сблъсъкът с ожесточения капитализъм след разпада на социалистическата система доведе до идеологически разпад – левите се опитаха да се интегрират в новите либерални структури и възприеха либералната терминология.

Нещо повече, либералите наложиха да бъде забравена старата класова борба и да се премине единствено към защита на правата на малцинствените етнически, на социалните и сексуални малцинствени групи – но не от гледна точка на тяхното социално-икономическо, а от гледна точка на чисто културологичното им разбиране. Левите на Запад се опитаха да сглобят за своя нова основа един огомен пъзел, съставен от всевъзможни малцинства – гейове, мюсюлмани, цветнокожи, плешиви… Техните нови „леви“ проблеми се сведоха до борба с „изолирането“, „езика“, „стереотипите“, които живет в общественото съзнание и са плод на „остарялата“ култура на страдащото от липса на „ценности“ общество.

За левите борбата за премахване на капиталистическата държава и на нейните институции, на практика, беше изведена от „употреба“!

Скоро след това се оказа, че носителите на това противоречащо на западните „ценности“ мислене са основно белите мъже в трудоспособна възраст. И, доколкото работниците – и мъже, и жени, и бели, и цветнокожи… – бяха действително много далеч от културните проблеми на „малцинствата“, но бяха обзети и обливани от „културен“ страх и омраза, то те се превърнаха в прекрасна цел за възраждане на ксенофобията, расизма, национализма и консерватизма!

Вместо да се гарантират социалните и трудовите права на всички хора без разлика от цвят на кожата и пола им, се стигна до форма на подкупване на едни или други групи от населението (на практика – само за техните върхушки) – социалната държава, развиваща всеобща дистъпност до труд, образование и здравеопазване, беше заменена от парични помощи, политически привилегии и реализация на проекти. По този начин капиталистическата власт замени социалната защита с разпределение на „целеви помощи“, които се дават предимно на избрани от същата тази власт представители на различни обществени групи.

Така народът беше корумпиран от една открито корупционна капиталистическа власт.

Стигна се дотам, че днес ние обсъждаме всичко, което е изгодно на капиталистите, но не и реалните проблеми на хората и пътищата за тяхното разрешаване.

Подобна риторика, обаче, беше присвоена от десните популисти, чиито днешни програми много трудно биха могли да бъдат различени от програмите на социалистите от миналото.

Левите, откъснали се вече от низините и открили нови „хоризонти“ за изява, започнаха да се отнасят негативно към работниците.

А последните се оказаха жертви на всякави форми на консерватизъм, на промиване на съзнанието, на подмяна на ценности, като фашизоидната консервативна левица и десница ги атакуваха в най-слабото място – в Страха: страха от другите, страха от чужденците, страха от загуба на национален суверенитет, страха от загуба на работа и доходи…

Пред тази заплаха от крайнодесен популизъм левите отново се видяха принудени да търсят съюз с либералите и дори с някои от представителите на народните европейски партии – т.е. съюз с идеологическите си врагове, който съюз доведе до нови компромиси.

А политическите компромиси сред левицата водят до омраза – омраза от страна на наемните работници, които се чувстват отново предадени.

Класовата осъзнатост не се формира и не се запазва само по себе си – тя може да бъде възпитана, може да бъде смачкана, може дори да изчезне…

Именно в такава ситуация сме изпаднали днес.

Консервативните популисти са героите на днешния ден и с тях тепърва ще трябва да се съобразяваме и да воюваме…

Някои от тях предлагат интересни идеи – протекционизъм, развитие на производството, национална гордост…

А какво да правят левите?

Вместо да стават жертва на консервативните популисти и на десницата, вместо да търсят подкрепа от либералите и зелените, работата на левите би трябвало да се насочи към анализ на новите трудови реалности, към перспективите на тези реалности, към разширяване на съзнанието на наемните работници.

След това – левите трябва да се научат отново да разговарят с работниците, без да се страхуват от марксизма, от комунистическия радикализъм и „екстремизъм“.

Ако днес хората са склонни да се доверят на различни консервативни политически отрепки, които се правят на леви, то вината е единствено на лявата интелигенция и на левите активисти.

Тази пропаст трябва да бъде запълнена не само теоретически, но и практически.

Хората се нуждаят от пряка борба за техните икономически и социални права – т.е. от борба за премахване на капитализма, а не от борба за покрепа на едни капиталистически идеи в противовес на други капиталистически идеи.

Нуждаем се от борба за премахване на капиталистическата експлоатация и система, а не от борба за замяна на капиталиста Борисов с капиталистката Нинова…

Нуждаем се от борба за социализъм!

Павел Иванов

Дискусия

Коментарите са изключени.

Blog Stats

  • 459 899 hits

Работнически Литературен Фронт

Светът днес / The World Today

Календар

юли 2019
П В С Ч П С Н
« юни   авг. »
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ РЕВОЛЮЦИЯТА

%d блогъра харесват това: