Вие четете...
История, International

Социалдемокрацията служи на управляващите класи. Борбата на комунистическата партия – III част

P.E.SОкончателната мутация на социалдемокрацията след Втората световна война

След победата на Великата октомврийска социалистическа революция през 1917 година разделението [на партията в Русия] на три крила се закрепи: дясно, което стана буржоазна партия и било представено от ревизионистите, ляво, което се представяло от комунистите, начело с болшевиките, и центристко, формално марксистко, а на практика привързано към опортюнизма, настояващо за установяване на единство и мир в партията. Центристкият сектор се възглавявал от Кауцки, посветил своите теоретични усилия за нападки срещу Октомврийската революция, обвинявайки болшевиките в игнориране на ограничените възможности на производителните сили в Русия и в крайна сметка описва революцията като заблуда, отклонение от правилния път.

В периода между Първата и Втората световна война центристките сектори преобладавали във Втория Интернационал, приемайки формално „революционни“ и „марксистки“резолюции, а на практика предаващи се на исканията на дясното крило, което по този начин се усилило дотолкова, че в много случаи се стигало до влизането на социалдемократи в буржоазни правителства.
Участието на социалдемократите на министерско ниво в правителствата на някои страни – Великобритания, Франция, Германия и т.н. – повдига редица въпроси, които не оставят съмнение в скока на социалдемокрацията от реформистка, но все пак представляваща работническата класа позиция, на буржоазна позиция, между либералите и комунистите. След убийството на Роза Люксембург и Карл Либкнехт до антиработническите икономически мерки, приети в резултат на капиталистическата криза от 1929 година, всичко разкрива истинската природа на социалдемокрацията като буржоазна партия, отговорна за провеждането на политика за примирение на класите с цел да се предотврати и да се задържи революционният взрив, противопоставяща се на развитието на комунистическото движение.
Позорната роля на социалдемокрацията в годините на подем на фашизма, нейният отказ да тръгне към компромис с Третия Интернационал и нейните дребнобуржоазни колебания в ключови моменти на класовата борба са ключ за разбиране на това, как фашизмът успя в различни страни със сравнителна лекота да завладее държавния апарат. Вярата на социалдемократите в легалните методи, техният гнил либерализъм доказаха, че социалдемокрацията се превърна в защитник на капитализма, препятствайки развитието на политиката на единен фронт, провъзгласена от Комунистическия Интернационал.
Най-явната и окончателна мутация на социалдемокрацията става след Втората световна война. Победата над фашизма и национал-социализма, успехите в строителството на социализма в СССР, превръщането на социализма с победа на социалистически революции в цяла поредица страни в световна система, развитието на противоречията в капиталистическите страни на Западна Европа като резултат от разрушаването на производителните сили, действащи по време на войната, намаляването на материалната база на капитализма и грамадният престиж на международното комунистическо движение сред работническите маси на Запад бяха факторите, които водеха империализма в задънена улица. Социалдемокрацията, ръка за ръка с нейните буржоазни господари, отново намери своето място в опитите да се неутрализира класовата борба. Много социалдемократически лидери в емиграция влизат в тесни контакти с англо-американските империалистически кръгове, залагайки основата на това, което след разгрома на нацизма и фашизма стана система в такива страни като Италия, Германия, Франция, Швеция, Норвегия и т.н.
Франкфуртския конгрес, на който беше основан Социалистическия Интернационал, се свиква през 1951 година, а в 1959 година така наречената Бад-Годесбергска програма в писмен вид закрепва политическата позиция на социалдемокрацията в най-голямата и най-влиятелната партия от това течение, в Социалдемократическата партия на Германия, което ще окаже решаващо влияние върху програмите на други партии и на техния наново учреден Интернационал.
Тази програма официално се отказва от упоменаване на марксизма и поставя самата себе си на страната на „християнската етика“ и „хуманизма“. Времената, когато социалдемокрацията се нуждаеше от марксистките етикети за борба с комунистическото движение, преминаха. От този момент започва да се води открита борба срещу самия марксизъм. От областта на класовата борба борбата на работниците преминава в категорията на борба за „по-широка демокрация“ като крайна цел на „демократичния социализъм“, хоризонтите на който са достатъчно разлети и се отнасят към икономическите фактори, които не излизат извън рамката на либералния реформизъм, приемайки в своите основни постулати теорията на буржоазната икономическа наука, бюджетната дисциплина, кейнсианството като спирачка на класовата борба и т.н. Говорейки с думите на самата програма: „планиране според необходимостта и конкуренция според възможностите“.
Ако още остават някакви съмнения, то в програмата съществуват положения, призоваващи за борба срещу „тоталитарния контрол над икономиката“, а също утвърждаващи необходимостта от съществуването на частна собственост. И като максимална цел – която никога не се преследва последователно – упоменаването на „икономическа демокрация“, при която работническата класа ще бъде в състояние да взема участие в управлението на частни и държавни предприятия. Въпреки наличието на необходимото парламентарно мнозинство на практика това не е било осъществено нито в една страна, с изключение на отделни отрасли на производството в Германия и другите страни на Европа, защото такова участие се свежда към специфичните проблеми на мениджмънта (в наши дни примерите за това – участието на членове на производствените съвети в управлението на компаниите – са емблема на социалдемократическата политика) и е представено от профсъюзната бюрокрация на реформистките професионални съюзи. Фактически Годесбергската програма, приета от международната социалдемокрация, се използва само в областта на народното образование и здравеопазването и винаги се е ограничавала в отделни страни от Западна Европа.
Икономическите противоречия, присъщи на така наречената „държава на всеобщото благоденствие“ – която не е нищо друго освен държава за експлоатация на трудещите се маси, хвърлени като жертва на олтара на капиталистическото и империалистическото развитие, – доведоха към капиталистическата криза от седемдесетте години и до промяна в позициите на мнозинството на буржоазията, изоставило кейнсианските принципи и признали чисто либералния подход, отново връщайки се към предишната концепция на „laissez faire” (фр., ненамеса), отделяйки държавата от пряка намеса в икономиката и позволявайки й да оказва своето влияние само чрез бюджета и монетарната политика, а също и провеждайки приватизация на държавния сектор, създаден в предишния период.
Независимо от това, е необходимо да добавим, че Годесбергската програма се отказва от тези „преки“ механизми и отдава предпочитание на непреките лостове, с изключение на онези сектори, в които намесата на държавата е необходима за избягване на създаването на частни монополи. Фактически либералният вариант провъзгласява същото и даже говори за „смесена икономика“, за да включи тези методи на държавна намеса. През осемдесетте и деветдесетте години на 20-ти век социалдемократите се отказват от теорията за „естествените монополи в ръцете на държавата“ – енергетика, транспорт, телекомуникации и др. стратегически сектори – и се обръщат към идеята на Централната банка, монетарната политика на която се подчинява на една-единствена цел: инфлационен контрол над другите съображения, което допуска възможността за определено ниво на инфлация за стимулиране на буржоазните инвестиции.
Оттогава до момента, в който се разрази днешната капиталистическа криза, буржоазията отдаваше приоритет, ръка за ръка с крупните монополни компании (натрупали в предишния период крупни капитали) на приватизацията, на меркантилизацията на производствените сектори на границата на действието на закона за стойността – сферата на действие на когото била модифицирана от намесата на държавната власт – и на интернационализацията. В същото време се влошават политическите условия, в които работническото движение е принудено да защитава своите условия на живот и труд, растат репресиите срещу революционното движение и боеготовността в икономиката и се усилва разгръщането на империалистически войни.
Днес социалдемокрацията в определена степен е свързана с работническото движение чрез реформаторските профсъюзи, където тя води разсъждения за „защита на работниците“, изключително по икономически въпроси и главната й задача винаги си остава примирението с буржоазията. Предназначението на такава дейност е да се гарантира социалният мир и да не се допусне възможността за развитие на ответна реакция от страна на работниците, която може да доведе в резултат до тяхната нарастваща войнственост и организация за развитие на класово осъзнаване, до преход от класово осъзнаване в себе си към класово осъзнаване за себе си, до революционна алтернатива на умиращия капитализъм.
В условията на капиталистическата криза, която сега преживяваме, мисията на социалдемокрацията е съвършено ясна: да се предприемат мерки, противоречащи на интересите на трудещите се, да се удържи класовият конфликт в границите, установени от олигархията. Така те, приемайки законопроекти, насочени срещу самите елементарни права, завоювани в течение на десетилетната борба на работническото движение (преговори за сключване на колективен трудов договор, право на обезщетения, приемлив размер на минималната работна заплата и пенсия и др.), съхраняват контрола над профсъюзната бюрокрация, тясно свързана със социалдемокрацията и буржоазния държавен апарат.
Политиката на „социалния договор“ е насочена към това да прикове работническото движение към политика, която явно противоречи на неговите интереси, която е изгодна за монополите и се опитва да разреши противоречията, избухнали с капиталистическата криза, за сметка на работническата класа и народните маси. Т.е., да спре падането на нормите на печалба, да активизира цикъла на разширено възпроизводство на капитала и за постигането на това да интензифицира нормата на експлоатация. В тази мисия социалдемокрацията играе решаваща роля: ролята на пожарникар, който се опитва да потуши пожара преди да е възникнал.

автори: Раул Мартинес и Рамон Лопес, ЦК на Комунистическата партия на народите на Испания (PCPE)

Advertisements

Коментари

Коментари са забранени.

Blog Stats

  • 383,914 hits

Работнически Литературен Фронт

Светът днес / The World Today

Календар

ноември 2013
M T W T F S S
« Окт   Дек »
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930  

ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ РЕВОЛЮЦИЯТА

%d bloggers like this: