Вие четете...
История

Социализъм или смърт! – размисли за 10-ти ноември 1989-та

m31_kapitalizamКакво се случи на 10-ти ноември 1989 година? Защо вече 24 години престъпният капитализъм унищожава България? Защо хората умират в мизерия, смачкани, деградирали, онемели?
Повече от ясно е, че след 10-ти ноември 1989-та година с идването на власт на хора с капиталистически идеи всичко тръгна по нанадолнището на социалния регрес. Войнстващият, пещерен антикомунизъм на съвременния режим има само едно име – контрареволюция.
Революцията, контрареволюцията, кризата, стагнацията, бунта, метежът и др. са закономерни явления в развитието на обществото, които неизбежно се появяват, когато за това съществуват необходимите условия.

Какви бяха предпоставките за българската контрареволюция?

През 80-те години в европейските социалистически страни започнаха да се задълбочават проявите на три вида кризи – а) познавателната криза; б) общосистемната криза и в) световната екологична криза.
Ненавреме решените проблеми доведоха до това, че диалектическите противоречия в развитието на обществото се деформираха и приеха форма на конфликт, прераждаха се в антагонизми.

Основна роля изигра познавателната криза.

Социализмът е начален етап на принципно нов тип цивилизация, преход от стихийно към съзнателно строителство на обществото, към научно управление. Социалистическото общество може хармонично да се развива единствено при условие на изпреварващо развитие на теорията.
В периода преди 1989 година марксистката теория беше реално изсушена и изпразнена от всяка свежа мисъл. Тя беше догматизирана и откъсната от действителността на живота. Спря се изучаването на обществените отношения, а се търсеха идеологически постулати, които да бъдат прилепени към една или друга създала се ситуация. За основна теоретична работа се смяташе пропагандата на поредния конгрес, преклонението към непогрешимостта на ръководителите, цитирането на класиците.
Обществото изпадна в отчуждение (по Маркс). Човекът започна да се отнася към другите хора като към вещи, като към стоки. Отчужденият човек е готов да продава всичко – тялото, таланта, съвестта си… Ние не успяхме да отговорим на въпроса „Кое поражда отчуждението“ – частната собственост ли го поражда или отчуждението поражда частната собственост?
Практиците твърдяха първото. И на практика частната собственост беше ликвидирана. Но в света нещата не са толкова прости. Трудът, развивайки се, поражда отчуждение, което, на определен етап, поражда частна собственост и влизат в диалектическо единство и противопоставяне. Отмяната на частната собственост със закон, докато тя исторически не е преживяла себе си, неизбежно поражда превръщане на формите на същата тази частна собственост. Това е диалектиката.
Социализмът е началният етап на преодоляване на отчуждението, дълбок процес към всестранна хуманизация на човека и обществото в световно-исторически мащаб.
И така, докато обществото все още носеше в себе си отчуждението и частнособственическите ценности, то трябваше да строи социализъм. Така самият социализъм се превръщаше в общество на отчуждението, в което експлоатацията и потисничеството бяха разрешени. С времето, бавно, постепенно, тези противоречия започнаха да се преодоляват.
Но социализмът беше нова обществена система, заобиколена от крайно враждебни сили. Той имаше нужда от защита в лицето на своите институции, на своята армия. Това доведе до милитаризация, която, от своя страна, също оказваше задържащо развитие върху обществения прогрес. На отчуждението противопоставихме друго отчуждение.
Същевременно, не се анализираха задълбочено такива проблеми като кризите и конфликтите. Някак си неглижирахме проблемите за противоречията на социализма. Останахме теоретично безмълвни и след събитията през 1956-та в Унгария, 1968-ма в Чехословакия, 1969-та в Казахстан, 1966-1976 в Китай, 80-те в Полша.
И въпреки очевидните факти, възможността за контрареволюция дори не беше обсъдена. Това доведе до факта на нашата обезоръженост, когато тя настъпи. Не очаквахме, че толкова мощния социалистически свят може да се разложи отвътре.
Както показаха събитията, съвременната класова борба премина на почвата на културата, психологията на личността, социалната психология и психиатрията. Появиха се технологии за манипулиране на индивидите и социалните групи. Мерки за противодействие ние нямахме или не използвахме.
Да принизяваме ролята на външния враг не можем, ще бъде грешка. Но и да я преувеличаваме, ще бъде оправдание.
Семената на бъдещето може да растат само в подходяща почва. Тогавашната социалистическа среда се зарази с вредители и се превърна в поле за антисъветска и пробуржоазна пропаганда.

Защо толкова успешното развитие на социализма в един момент се срина и страната ни се превърна в държава, чийто народ е взел облика на аморфна маса, която успешно се командва от агресивни неграмотници, престъпници, корумпирани чиновници и всякакви чуждестранни съветници или лакеи? Отговорът е в проявите на следващата криза!

Кризата на компетентността

При липсата на адекватни теоретически марксистки разработки все повече се приемаха грешни държавни и партийни решения. Такова решение беше обявяването на построяването на социализма и курса към комунизъм – заложен в специализирана програма за развитие. Точно тази Програма даде началото на контрареволюцията, подготвяйки системната криза от 80-те години и довела до контрареволюционния горбачовистки преврат на Луканов и компания.
Програмата доведе до управленски волунтаризъм. Върховете на управленската немощ бяха достигнати в началото на 80-те, когато на сцената се появиха „ръководители“ от нов тип, подкрепяни от „перестроечното“ съветското ръководство. Тези хора копираха нищожността на Горбачов дотолкова успешно, че те потопиха страната ни в пяната на собствената си мръсотия.
България и социалистическите страни се разрушаваха, защото социализмът се оказа прекалено развит дори за ръководителите на тези страни. Обществото надрасна създателите си. Катастрофиралият автомобил няма вина за която и да е катастрофа – вината е в неумението на шофьора.

Защо се случи социалната катастрофа?
Управленската некомпетентност доведе до прераждане на обществото, отчуждението като лавина затрупа всички сфери от живота ни. Положителните черти, диалектически, започнаха да се превръщат в своята противоположност:
– равенството стана уравновиловка;
– премахването на класовите различия – в ръст на съсловността и кастовостта;
– плановостта във фактор на забавяне и волунтаризъм;
– научната идеология придоби черти на държавна религия;
– властта от служене на народа постепенно се откъсна от хората, превърна се в капитал, в инструмент за постигане на допълнителни материални и социални блага, в устройство на деца и внуци, в кариера, в присвояване на принадени стойности;
– демократичният централизъм стана бюрократичен деспотизъм.

Започна формирането на капиталистически ниши (цехчета, нелегални работилници за алкохол, мафиотизация на разпределението на битовите материални блага).
Надигна глава практически унищожената организирана престъпност. Сила набираше разрива между думи и действия. Елементите на капитализма ставаха все по-реални, социализмът – все по-формален.
Но! Трябва да подчертаем, че времето през 70-те години е своеобразен връх в общественото развитие на България. Връх, толкова висок, че е разбираемо той да бъде идеализиран дори и днес, след 24 години яростен антикомунизъм. Всичко, което обществото можеше да създаде – беше факт. Най-добрата образователна система, еталонни принципи на здравеопазването, култура, спорт и т.н. – все неща, чието равнище сега ни изглежда недостижимо.
Защо тогава всичко рухна толкова неочаквано?
Преди един автомобил да се развали, той става прекрасен за шофиране, изглежда ни идеален. В рамките на системата той не може да бъде усъвършенстван, всички ресурси и възможности са изчерпани и се налага преминаване в качествено по-високи принципи на конструиране.
Така е и с обществото. Първият етап на социализма беше завършил, време беше за качествен преход в ново състояние. Но за този преход бяха необходими и дълбоки теоретични знания, и политическа воля. За ирония на съдбата – в ръководството на страната не можеше да се открие в достатъчна степен нито едното, нито другото.

Изчезна ли социализмът?
Не, не изчезна. Изчезна пределът на нашите знания за социализма. Нашата задача е да извършим решителен дълбок пробив в теорията на обществознанието. Иначе ще се наложи да повтаряме грешките на историята.
Защо масите, работническата класа и трудовата интелигенция застанаха на страната на разрушителите или изпаднаха в равнодушие? Засега отговорът може да бъде такъв: последствията от дългото некомпетентно управление дадоха своя плод. Постепенно се натрупа критична маса хора, които бяха загубили социална активност, широко се разпространиха еснафските настроения. Маяковски има едно знаменито проникновение: „Народът е маса от хора, но масата от овце е стадо“!
Не всички бяха доволни от живота. В обществото започна да се трупа неопределена атмосфера на неопределени очаквания, на ненасочено латентно недоволство. Нарасна отчуждението от обществото, от държавата, от другите хора. Върху личностите отчуждението остави дълбока следа. Изостриха се проблемите на самотността, алкохолизма, немотивираната престъпност, чувството за неразбиране и съвършения абсурд на случващото се.
Нека да бъдем честни. Състоянието на съвременното българско капиталистическо общество е следствие и на всичко негативно, което се зароди в предишното социалистическото общество. Отчуждението прие чудовищни, хипертрофирани форми.
Едно от условията, които пораждаха тесногръдите нагласи беше споменатата програма за строителство на комунистическо общество. Благодарение на некадърността на партийните агитатори, тогава на комунизма се гледаше като на време за безплатно угояване, което трябва само да бъде дочакано. Много скоро стана очевидно, че програмата е неизпълнима, но тя не беше свалена от въоръжение.
През 80-те години в ръцете на така наречените демократи попадна ефекта на несбъднатите очаквания. И те се възползваха.
След 10-ти ноември, загубвайки високите си цели, обществото загуби и смисъла на живота! Работата е там, че човекът, като целенасочено същество, без цел и смисъл на живота не може да живее. По-точно казано, ние не просто загубихме целта и смисъла, колкото постигнахме тяхното пълно опростачване, вулгаризация и примитивизация. Точно тези моменти се оказаха най-важната част от създалата се контрареволюционна ситуация.

За да съхраним България имаме само един изход – да спрем контрареволюцията, да възстановим принципите на научното управление и за сметка на повсеместното прилагане на достиженията на научно-техническата революция да постигнем висока динамика на развитието. Само творческата работа може да ни даде цел и да гарантира висок смисъл на живота, да ни застави да бъдем културни, да бъдем общество.

Защо контрареволюцията беше подкрепена през 1989-та?

Защото беше предложена привлекателна цел (оказала се псевдоцел) – борба за демокрация, свобода, освобождение от „тоталитаризма“ и др. Рутината на монотонното ежедневие придоби ярък смисъл. Затова беше и подкрепата за промените.
Голямо значение имаше и буржоазната масова културна експанзия. Социалистическите и националните ценности бяха оплюти, принизени и разпилени с помощта на стадо лукановци, лиловци, младеновци, костовци, станишевци, борисовци и т.н, и т.н. Най-главното – базовите ценности на народа ни бяха или развратени, или подменени. Производителят беше заменен от потребителя, колективизма – от индивидуализма, искреността – от сметкаджийството и лъжата…

Движещите сили на контрареволюцията

Защо мълча „прославената“ работническа класа? Защо тя застана срещу социалистическата власт?
Нека анализираме състоянието на най-прогресивната обществена класа.
Според марксизма пролетариатът е хегемон на революцията.
Преди 1989-та година работникът беше издигнат на пиедестал.  Но с разрастването на научно-техническата революция пред работниците бяха поставени нови изисквания, които предполагаха акцент върху интелектуализирането на труда. Промишлената работническа класа запозна да губи позиции, от нея животът вече изискваше да премине в качествено ново равнище.
Изискването, необходимостта от адекватна на живота интелектуализация в обществените слоеве, предизвика процес на вътрешна диференциация и на натрупване на недоволство.
Хората искаха да печелят и по пътя към печалбата всяка идея за общество се превръщаше в тежка бариера.
Контрареволюцията беше активно подкрепена и от средната интелигенция – учители, университетски преподаватели, инженерно-технически кадри… Причините могат да бъдат открити в излишъка на подготвени специалисти с висше образование, които се чувстваха неудовлетворени в производството, в невисоката заплата, в ниския обществен престиж.
Не се отчете традиционната критична позиция или настройка на този социален слой към света около тях. Така се зароди една кухненска опозиция, една празнословна бъбривост по отношение на „системата“. Когато получиха подходяща възможност на глас да изкажат възгледите си (такива те в действителност нямаха), да демонстрират смелостта си, минавайки по едно отдавна разминирано поле – ах, каква радост ги сполетя…
Медиите започнаха да дават думата единствено на онези интелектуалци, които поддържат контрареволюцията (и от БСП, и от СДС). Всички останали бяха подложени (както и днес) на водопад от цинична и нахална ирония, сарказъм и подигравки, а позицията им – осакатявана.
Мощен отряд на контрареволюцията след кратки колебания стана мнозинството от партийно-стопанските чиновници, превърнали се в закрита каста, а сега нарекла се „елит“.
Останалите контрареволюционни елементи бяха незаконните частпроми, престъпниците (много сърдити и обвиняващи за наказанието си всичко социалистическо), западните специални служби, диктуващи или пряко осъществяващи сценариите, които са им изгодни.
Плодът узря. Обществото беше толкова дезориентирано и деморализирано, че докато очакваха адекватни действия от Партията и Правителството по развитие на социализма, Луканов и компания решиха да оцеляват, като се продадат на капиталистическото задкулисие.

Какви са особеностите на българската контрареволюция?

Особености няма. Дори и контрареволюцията ни е една такава, странна.
Формално разполагаме с всички буржоазно-капиталистически институции, с пазарна икономика, с речовити политици, а реално тези „национални богатства“ не могат да удовлетворят нуждите на хората.
Обществото се разлага, измира и не иска да осъзнае този факт. Безпризорни деца, бездомни хора (често с висше образование), наркомания, корупция, убийства, самоубийства, алкохолизъм, нарастваща дебилност и демографски срив… Няма нужда да продължаваме!

Изводи:
На днешния етап на борба се изисква дълбока реорганизация на идеологическата работа, на ресурсите и на силите в средите на българските комунисти.
В идеологически план – към нов теоретичен пробив, нови методи на работа, техники на анализ на съвременното общество, съобразяване с динамиката на развитие.
За едно нещо сме категорични: НИЩО няма да се промени в следствие на „яростни“ заявления по повод на едно или друго правителствено решение или икономическа практика; след провеждане на митинги, на които може да се повика и на които властта отдавна не обръща внимание; от участие в безкрайни избори и съдебни битки; от търсенето на „вселенски“ мотиви и „боговдъхновеност“ за решаване на български проблеми…
Необходимо е да се разбере, че друг изход, освен спешното възстановяване на социалистическите принципи в изграждането на обществото, в природата не съществува.

Социализъм или смърт!

Павел Иванов

Advertisements

Коментари

Коментари са забранени.

Blog Stats

  • 393,246 hits

Работнически Литературен Фронт

Светът днес / The World Today

Календар

ноември 2013
П В С Ч П С Н
« Окт   Дек »
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930  

ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ РЕВОЛЮЦИЯТА

%d bloggers like this: