Вие четете...
International

Поздравителен адрес от името на италианските комунисти по повод международната среща на комунистическите и работническите партии в Брюксел

Rizzo_2

Marco Rizzo, Csp-PARTITO COMUNISTA

Скъпи другари,

Изпращам Ви братски поздрав от името на Комунистическата народна левица-Комунистическа партия (Csp-PARTITO COMUNISTA) на Италия. От името на всички наши активисти, искам да благодаря на организаторите на тази важна среща.
Почти една година измина от последната ни среща. През изминалото време главната капиталистическа криза се задълбочи, животът и работните условия на масите се влошиха, империалистическите военни заплахи и агресии продължиха.
Балансът, като цяло, е силно негативен по отношение на работническите движения, които все пак не спряха своя отпор под атакуващите удари на буржоазията, която се опитва да намали ефектите от капиталистическата криза и да накара работниците да платят за тях. Случаите на социална съпротива по места все още са твърде фрагментирани и недостатъчно координирани.

Въпреки високите нива на разработки и анализи, достигнати от най-развитата страна в международното комунистическо движение, действието по разпространение на комунистическата алтернатива за преодоляване на кризата е слабо и възможността за убеждение на масите не беше добра. С други думи, в повечето страни срещнахме трудности да преведем революционната теория в революционна практика.

Ние считаме, че икономическата криза на капитализма е резултат на окончателното узряване на основното и неизлечимо противоречие между обществения характер на производството, частната собственост върху средствата за производство и частното присвояване на продукта. Това противоречие днес се изразява като форма на криза на свръхпроизводството. Това е доказателство, че монополистичния капитализъм вече не е способен успешно да рестартира цикъла на възпроизвеждане и натрупване, както правеше с променлив успех в миналото. Неговото основно противоречие може да бъде разрешено само чрез революционна промяна в начина на производство. Продължителността на агонията на загиващия капитализъм може да доведе единствено до нетърпимо обедняване на хората. Това е очевидно при Европейския капитализъм.

Европейският съюз е империалистичен транснационален конгломерат. Той е блок от империалистически държави, количествено нехомогенни по ниво на индустриално развитие и натрупване, но качествено хомогенни по монополистичния характер на капитала и притежанието на средствата за производство. Това, което ги държи заедно е относително еднаквите интереси на доминиращите класи на страните, към които те принадлежат, дори те да се съревновават една с друга: стремеж към висока концентрация на капитал, нуждата да се създаде вътрешен пазар по-голям от националния чрез различни норми на мита, унифициране на валутата и банковата система; нуждата да натрупат повече сила в голямата междуимпериалистическа битка за контрол над ресурсите, пазарите и пътищата за комуникация; волята във всяка държава да се въвежда все по-тежка форма на експлоатация, прикривайки я като „обективно” нужна стъпка, наложена от външна или по-висока инстанция; опитът да се реши конфликта на „апетитите” на различните национални буржоазни класи по безкръвен път, без използване на оръжия, както ставаше в миналото. Това не елиминира конкуренцията между империалистическите държави вътре в конгломерата, но променя формата и пътищата по които тя се случва, а както обикновено се случва най-силните държави изяждат по-слабите.

След въвеждането на еврото, икономическата политика на европейския съюз, а именно Европейския финансов и индустриален монополен капитал, наложено на страните членки се развива по същество в следните направления:
1) Бюджетна дисциплина, намаляване на дифицита и на държавния дълг;
2) Овладяване на инфлацията;
3) Вяра в предполагаемата саморегулация на пазара.

В ядрото си тези мерки са опит да се осигури стабилността на еврото, позволявайки му да спечели доверието на пазарите и да замени долара като универсална валута за интернационални транзакции, съгласно монетарната теория, която смята парите за върховен регулатор на икономиката. Марксистите знаят добре, че производството е главната движеща сила на всяка икономика. Ако нямаше производство, нямаше да има търговия и поради това нямаше да има нужда от пари като универсално средство за размяна. Балансът на количеството циркулиращи пари е функция на количеството произведени блага, а не обратното. При свръхпроизводството, когато производството на блага е по-голямо от търсенето, се отприщват опасни дефлационни явления, а именно обезценяване на благата по отношение на парите. Дисбаланса е причинен не от недостиг на пари, а от прекаленото натрупване на стоки. Поради това, в условия на капиталистическия пазар, всяка интервенция на монетарните власти, базирани на регулация на паричния поток, не води до решение на проблема, защото не действа директно върху производството. Стабилен баланс може да бъде постигнат единствено отвъд капиталистическия модел на производство, чрез социалиалистическа и централизирана планова икономика.

Ако анализираме основните икономически политики на ЕС, ние няма как да не открием класовите белези с които те се характеризират. Същото това въвеждане на еврото доведе до значително прехвърляне на приходи от труда към капитала. Това сериозно афектира всички страни-членки, макар и в различни степени, поради различните обменни курсове на националните валути спрямо еврото, водейки до повишаване на цените в засегнатите региони. В Италия това е особено тежко. Докато цените (в Италия) бяха обърнати в съотношение 1:1000, заплатите и пенсиите се преобразуваха по официалния курс в съотношение 1:1937.26: удвояването на цените доведе до намаляне на цените на половина. И грабежът, очевиден още от началото, не спря само с това.

Политиките, наложени от ЕС, като намаляването на отношението дефицит/БВП и държавния дълг, въздействаха най-вече върху харчовете на правителството и данъците. В сегашната икономическа рецесия, когато БВП намалява и не може да действа върху знаменателя, намаляването на числителя остава единствения начин да се намали съотношението дефицит/БВП. Това означава да се намалят разходите и да се увеличат приходите. Фактически намаляването на правителствените харчове води до драстични отрязвания на финансирането за жизненоважни услуги като образование, култура, здравеопазване, обществен транспорт, научни изследвания, инфраструктура, благосъстояние, социална и обществена сигурност. Докато никой не опонира се извършват различни трансфери на пари от държавата към големи корпорации и частни банки, военни мисии, поръчка на нови оръжия или ненужно големи разходи за благоустройство.

Данъчното и социално освобождавания са в полза на големите компании, но те водят до влошаване на публичните финанси от приходна страна, чието покачване сега е доверено на продажбата на обществени предприятия, приватизацията на публични активи и на непоносимо данъчно бреме, което задушава работниците и самонаетите.

Тези стъпки влияят лошо върху търсенето, усилвайки ефекта на кризата и позволяват паразитно оцеляване на монополите и частните банки, които са субсидирани индиректно от данъкоплатците. По този начин работниците и народа са длъжни да върнат дълг, за който не са виновни.

С въвеждането на еврото държавния дълг се превърна в истински хомот около врата на хората, поради класовото използване на данъците и публичните финанси за подкрепа на нормата на печалба на индустриалния и финансов монополистичен капитал. В Италия дългът достигна 131,4% от БВП. Структурно е съставен от 83% държавни дългови облигации, държани 87% от търговски банки, инвестиционни финанси, застрахователни компании, големи капиталистически предприятия и 52,4% притежавани от външни големи частни инвеститори и суверенни инвестиционни фондове.

Това е доказателство, че малките вложители са най-малката, маргинална и незначителна част от притежателите на държавни дългови облигации. Ясно е, че поради аукционните механизми на продажба на държавни дългови облигации, дребните вложители могат да ги купуват само чрез посредничеството на банки и финансови брокери, извличащи допълнителна печалба от тези операции. Тези съображения ни позволяват да разберем реалния мащаб на операцията, проведена с помощта на терористичната кампания, разгърната от медиите по повод „спред”-а, т.е. разликата между курса на доходността между националните и, в дадения случай, немските облигации. достъп до поръчка от малки спестовници може да стане само чрез посредничеството на банки и финансови брокери, които трупат печалби от тези операции.

Пазарът на ценни книжа е консолидиран и доминиран от концентрирани групи на големия финансов капитал, който влияе на тенденцията, докато малките спестители са напълно безпомощни и незначителни и само следват тенденциите. Докато спестителите купуват ценни книжа, базирани на номиналната лихва на инвестираното количество, големите инвеститори търсят да правят печалба върху разликата между днешната поръчкова цена и бъдещата очаквана пазарна цена на книжата. Дадено обратно пропорционално, при еднаква номинална стойност между цена и възвръщаемост на ценните книжа, само очакването за печалба бута надолу цената за покупка и повишава едновременно с това лихвените проценти по дълга, повишавайки разликата между основния и договорения лихвен процент на дълга и правейки стойността му по-голяма. Вземайки в предвид транснационалната природа на финансовия капитал и огромните количества пари на негово разположение, не е трудно да разберем как той взима най-голямата печалба, бързо премествайки спекулативните атаки от една държава към друга, от едни държавни книжа към други. Флуктуациите на разликите между основния и договорения лихвен процент не са мотивирани от друго, освен от максимализиране на печалбата. Приказки като „повишаване вярата в стабилността на икономиката” на дадена държавата и други подобни не играят друга роля освен да доказват горния факт. Рязкото спадане на разликата между лихвените проценти в тези случай, когато икономическите министерства на страните обявяват нова вълна на продажби на обществени предприятия и приватизации на обществени активи, се дължи на алтернативни инвеститорски възможности, удобни и привлекателни за капитала, който заради това се придвижва от ценните книжа към други зони за инвестиране. „Доверието” няма нищо общо с това, освен възможността да ограби реалните активи на държавата. От друга страна играта със лихвените проценти съвпада с даването на заеми от ЕЦБ към частни банки със субсидирана лихва от 1%, позволявайки им да поръчват държавни ценни книжа и да правят печалба от разликата между процента по заема и номиналния лихвен процент на ценните книжа на някой държави, включително Италия, изстреляна нагоре в класациите, поради спекулативния натиск от същите тези финансови посредници и негласното споразумение между транснационалните рейтингови агенции. Като резултат частните банки се обогатяват дори повече, благодарение на намесата на ЕЦБ и сметката продължава да се плаща от работниците чрез данъчното задължение, чрез която всяка страна финансира ЕЦБ. В Европа повечето държавни дългове, включително и Германския, са държани от частни банки. Поради тази причина избирайки да не финансират държавите, ЕС и ЕЦБ, са дали на частните банки през последните 4 години 4500 милиарда евро, еквивалентът на сумата от обществени дългове на Португалия, Испания, Италия и Гърция, стоварвайки тази рекапитализация върху народите на Европа, без никакви гаранции за прозрачността и достоверността на счетоводните им баланси и действително прекратяване на тези рискови спекулативни практики, които доведоха до това бедствие, да не говорим за компенсация на милионите дребни спестители, пенсионери и безработни , ограбени и лишени от своите скромните спестявания чрез измамата с деривати.

Наскоро ЕЦБ и Европейската комисия създадоха Европейския механизъм за стабилност (ЕМС), за да контролират инжектирането на средства в пазарите и предотвратят банкрутите и неизпълнението по задължения. Народите на тези страни, които прилагат ЕМС трябва да платят ненормална цена като приватизация на обществени активи, части от своята територия, орязване на жизненоважни услуги, заплати и пенсии. Още повече финансирането на ЕСМ е покрито от общите данъчни приходи от държавите членки влошавайки тяхната дългова ситуация и несправедливото разпределение на блага.

Европейските политики целящи да обуздаят инфлацията също водят и до криза в търсенето. Стабилността на вътрешните цени би трябвало да помогне на системата да стане по конкурента в среда на генерализирана световна конкуренция и в условия на невъзможно обезценяване, но всъщност е догонвана от свиване на заплатите с цел да се прехвърли по голямата част от приходите от труда към капитала. Конкурентното обезценява на еврото дори не е взето в предвид, защото е в противовес на интересите на финансовото лоби, политически преобладаващо в европейската монополистична буржоазия. Безмилостния Брюкселският пропаганден апарат, „препоръките“ на ЕЦБ, подписани от Марио Драги, всички изказвания на Евро-икономистите и настойчивите искания на едрия капитал, са продиктувани от желанието за намаляване на разходите за труд, в двете им компоненти – заплати и социални осигуровки, като единствен начин да се контролира инфлацията и да повиши конкурентоспособността, сякаш разходите за труд са единственият определящ фактор в ценообразуването, както и цените са единствената променлива, която влияе на конкурентоспособността. Дори от буржоазна гледна точка последното не е базирано само на количествени данни, но и на много повече ефективни и качествени фактори, като степента на развитие на инфраструктурата, степента на развитие на науката и иновации в процеса на производство, работната организация и човешките ресурси, мрежата на разпространение, клиентското обслужване, кредитния капацитет и др. Превръщането на тези фактори в цел на конкуренцията е възпрепятствано, от една страна от европейските политики на орязване на бюджета, наложени от ЕС, и от друга страна от едрия капитал, монополизиран и картелизиран, който възприема конкуренцията само като война на цени и не иска да влага ресурси в иновации и научни изследвания, особено по време криза на свръхпроизводството. Поради това, ограничаването на въпроса на конкурентоспособността само до разходи за труд е обречен редукционен подход.

Разбира се, разходите за труд влияят на формирането на цената, но и печалбата влияе върху нея в условията на капиталистически пазар. Докато лакейте на капитала напират да представят намаляването на заплатите, социалните осигуровки и бъдещи пенсии като единствения начин за благоприятен обрат, никой не се интересува от въпроса за печалбата, която се е превърнала в истинска „независима променлива”, недосегаема и неоспорима, дори и от Синдикатите, които сега са лишени от класова насоченост и са затворени между корпоративизма и колаборационизма.

Кризата разкри несъстоятелността на илюзията, че пазара може да се саморегулира. Пазарът който ЕС идеализира за пропагандни цели, където благата и капиталът циркулират свободно, движени от механизма на свободната конкуренция, съществува единствено в спекулациите на буржоазните икономисти. Европейският пазар е всъщност доминиран от няколко монопола, високо концентрирани и картелизирани, които налагат своите интереси и воля, както и техните стоки на народите на Европа. Няма никаква „свободна конкуренция”. Илюзията е само за за аудиторията, не за актьорите. Дерегулацията е прокламирана на думи, но де факто е установена детайлна регулация на националните икономики и взаимоотношения. От централизирани рестрикции на производствени квоти, през стандарти за финансова стабилност, до включване в законите на балансирани бюджети: всеки аспект от икономическия живот е контролиран детайлно от регулациите на ЕС, имайки за свое начало неизбирани институции като ЕЦБ, ЕК, ЕкоФин и др, които рефлектират и въвеждат волята на транснационалния монополистичен капитал.

Комунистите трябва да се борят възможно най силно срещу ЕС като политическо административно крило на европейската буржоазия, срещу техните антинародни мерки, срещу нарастващата репресия над работниците като цяло и върху комунистите в частност и да правят това при съвършено ясна теоретична и практическа обосновка на тяхната борба. Трябва да бъде ясно, че в тази игра на социална сеч, осъществена от ЕС, няма национална буржоазия, която е по малко или повече виновна от другите. Буржоазията на всяка от страните членки на ЕС носи еднаква отговорност за политиката на ограбване на труда, дори ако тя участва в разделянето на плячката пропорционално на нейната специфична сила и позиция в империалистическата пирамида. В една гангстерска банда членовете никога не са физически идентични! Така че ние трябва да премахнем всяко изкушение да започнем анти-германска борба, например, където Меркел е лошата, а разни като Маркионем, Коланино, Де Бенедетти, Скуинзи, Марчегаглиа представени от Берлускони, Монти и Летта, са добри хора и трябва да им бъде простено. Италианският едър капитал също е перфектно позициониран в тази логика на конкуренция и разпределение на богатство и е способен да изтегля от тях значителни печалби, докато италианския пролетариат и народна маса страдат от двойно подтисничество и двойна експлоатация, както от националната буржоазия така и от буржоазията на страните които са по високо в пирамидата на европейският империализъм. Трябва да спрем неправилното и подвеждащо използване на думи като „колониализъм“ и „национален суверенитет“, свързани с вътрешните работи на Европейския съюз. Ние никога не трябва да забравяме, че доминиращите класи от страните членки искат точно „ТАКАВА” Европа. Когато беше все още възможно да се отхвърли вкарването на законова мярка за балансиран бюджет, политическата номенклатура, представена от националната буржоазия, го одобри с абсолютно мнозинство. Говорейки за предполагаемо колониално присъствие означава да отречем отговорността на националната буржоазия. Да кажем, че „Имаме нужда да възстановим националният суверенитет” означава да не разбираме, че буржоазията никога не го е губила и суверенно е решила „да не предава част от суверенитета”, а да централизира някой функции концентрирайки ги в ЕС. Тези, които не разбират това, приемат фалшивото алиби което буржоазията им дава. Даже още по лошо, ако говорим за „народен суверенитет”, не можем да възстановим това което никога не е съществувало.

Безкомпромисната опозиция на Комунистите към ЕС и НАТО, все повече характеризиращ се с военното си крило, трябва да свърже непосредствените интереси на работническата класа и самонаетите към целите за премахване на тези две империалистически институции и системата на еврото, изчистване на обществения дълг, национализация на банките и монополите.

Капитализмът, включително и европеският, е нереформируем той може да бъде само детрониран. Тази концепция маркира точката на скъсване между Комунистите и Европейската лява партия. Не може да си мислим просто, че статуквото ще се възстанови след като буржоазията реши сама да си отиде, нито че това което се случва в днешни дни е просто техническа грешка и системата може да бъде поправена, когато това е просто правило в империалистическия капитализъм, нито че има още място за реформизъм, който да притъпи класовата борба. Единствения начин да променим Европа и да предотвратим масовото обедняване и варварство е революционно да премахнем капитализма и да установим пролетарска власт. Тази цел може единство да бъде постигната чрез близка политическа и работна координация между Комунистическите и Работнически партии в зоната, способна да засили тяхното политическо и идеологическо единство чрез засилена активност в анализирането на Европейските проблеми, в изучаването и разработването на подходящи тактики и форми за борба приложими в дадените условия, които да доведат до ефективни общи действия в борбата, взаимно прилагана от пролетарският авангард във всяка страна.

Поради тази причина ние приветстваме създаването на Инициативна Група на Европейските Комунистически и работнически партии по европейските въпроси, към която се присъединяваме убедено, защото вярваме, че тя ще принади стойност към революционната борба за Социализъм и Комунизъм с нейните дейности и пример, полезен дори и извън границите не Европейският Съюз.

Marco Rizzo, Csp-PARTITO COMUNISTA

 

Advertisements

Коментари

Коментари са забранени.

Blog Stats

  • 402,070 hits

Работнически Литературен Фронт

Светът днес / The World Today

Календар

октомври 2013
П В С Ч П С Н
« Септ   Ноем »
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031  

ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ РЕВОЛЮЦИЯТА

%d bloggers like this: