Вие четете...
История

ИСТИНАТА ЗА 1 ФЕВРУАРИ И НАРОДНИЯ СЪД

Naroden sydДнес някакви хора почитат „жертвите на комунистическия режим“. Казваме „някакви“, защото едва ли човешката памет може да бъде толкова плитка и да не помни историческата истина. Да не повдигаме и въпроса за това, че комунизмът като обществена система е системата, която ще замени капитализма и, като такава система, никога не се е случвал по света. Всякакви приказки за „комунизъм“ или за някакви „комунистически режими“ със задна или съвременна дата са не само пресилени, но и научно подвеждащи и лъжливи.
Комунизъм никога не е имало, но… Капитализъм има – и то зверски, крадлив, реваншистки, фашизоиден и унищожаващ.

По случай 1 февруари ние казваме, за пореден път, ИСТИНАТА.
Правим го със статията на проф. Велко Вълканов „За профашистките спекулации с така наречените „жертви  на комунизма”:
Напоследък в Европа се забелязва възраждане на нацизма  – по-злокачествената форма на и без това достатъчно злокачествения фашизъм. В Германия например е създадена неонацистка група „Безсмъртните”, която действа изцяло в духа на нацистите от 30-те години. В Гърция (Атина) значителна активност проявява неонацистката   партия „Златна зора”, която води улични  боеве с представители на левицата. Странно е, но неонацистки  групи възникнаха и в Русия, пострадала повече от всички други страни тъкмо от нацизма. Миналата година пред съда бяха изправени      млади руски неонацисти,   пребивали хора само защото нямали славянски облик.
В България неофашистите също полагат усилия да не останат назад. Възстановяват се под една или друга форма фашистки партии, извършват се нападения над млади антифашисти, открито честват рождения ден на Хитлер. Но неофашизмът у нас се проявява предимно  като пропаганда, водена в две основни направление. Първото направление е не съвсем прикритата защита на фашизма. Отрича се в България да е имало фашизъм, в резултат на което се отрича в България да е имало антифашистка съпротива. Второто направление е бруталната атака срещу най-силните антифашистки партии – комунистическите партии, които до преди двадесетина години имаха ръководна роля в източноевропейските държави. Тук основният „вагнеров” мотив, т.е.  мотивът, който непрекъснато се повтаря, е „жертвите на комунизма”.
Дългият списък на  „жертвите на комунизма”  (който израз трябва да приемем условно, доколкото в страната ни е имало не комунизъм, а социализъм) няма необходимата опора в действителността.
1. Не могат да се смятат за „жертви на комунизма”  осъдените  от Народния съд.
Народният съд – това  българско издание на Нюрнбергския трибунал – бе създаден по решение на правителството на Отечествения фронт, в което освен представители на БРП(к) участваха представители на още три големи  политически партии: БЗНС – с четирима министри, „Звено” – с четирима министри, БРСДП – с двама министри, както и двама независими – Димо Казасов и проф. Петко Стоянов. Тези именно  министри, в по-голямата си част буржоазни демократи,  приеха на 30 септември  1944 г., единодушно,  Наредбата-закон за Народния съд.
Един от първите, които се обявиха за създаването на народен съд, бе   Никола Петков. В   своя „Позив”, публикуван в бр. 1 на в. „Земеделско знаме” от 14 септември 1944 г.,  той изрично поиска  «Народен съд за всички, които са ограбвали, потискали, измъчвали и безчинствали с българския народ и за тези, които обявиха война и изправиха страната ни пред нова катастрофа.»
Следователно, ако някой смята за възможно да обяви осъдените от Народния съд за «жертви» изобщо, тогава той трябва да ги смята все пак за жертви не на „комунизма”, а на правителството на Отечествения фронт, в което  не комунистите доминираха.
Осъдените от Народния съд не могат да се смятат за „жертви на комунизма”, точно както не могат да се смятат за „жертви на комунизма” и осъдените от Нюрнбергския трибунал нацистки главатари. Не са „жертва на комунизма” и осъдените във Франция на смърт бивш президент маршал Петен и бивш министър-председател Пиер Лавал. Не могат да се смятат за „жертви на комунизма” и ония, които Чърчил в своята „Втората световна войн” нарича „презряната раса на куизлингите” – по името на  Куизлинг  –  норвежки нацист, назначен от Хитлер  за министър-председател  на Норвегия.  Куизлингите  навсякъде бяха съдени,  осъдени на смърт и разстреляни.
2. Не могат да се смятат за „жертви на комунизма” и ония, които станаха жертва (без кавички) на  спонтанно възникналите  непосредствено след 9 септември 1944 г. народни (недържавни) съдилища.  Няма защо да крием, че това бе в собствения смисъл на думата саморазправа с активно проявили се фашисти –  изтезавали и убивали патриоти, палили къщи на партизани и ятаци. Станалото  бе неизбежно. 9 септември 1944 г. бе епилогът на гражданската война, започнала с кървавия преврат на 9 юни 1923 г., когато бе свалено законното правителство на Ал.Стамболийски, продължила с Юнското и Септемврийското антифашистко въстание през 1923 г., за да се разгърне с цялото възможно ожесточение  през годините на Втората световна война.  И когато накрая  победи, народът се подчини не на  външни   правила, а на собственото  си чувство за справедливост. Може да се предполага, че не всички „народи присъди” са били достатъчно справедливи. Но никой  не може да упрекне народа, че удряйки опасния враг, не е измерил достатъчно добре силата на своя удар.  Народният гняв не подлежи на осъждане.
В така постановените присъди нямаше комунизъм, нямаше изобщо идеология, а имаше единствено натрупано през годините неудържимо чувство за мъст. Следователно осъдените пряко от народа лица  не могат  да се смятат за „жертви на комунизма”, точно както не могат да се смятат за „жертви на комунизма” Бенито Мусолини и неговата любовница Клара Петачи, заловени и без всякаква съдебна процедура разстреляни, а после  обесени с главата надолу. Във   Франция  жертва на политическа саморазправа са били над 20 хиляди французи, сътрудничили на нацистите.  Кой би поел греха да каже, че те са жертва на „комунизма”?
Не бива освен това да се забравя, че в ония  дни на всеобща политическа възбуда  някои лица станаха  жертва и на  неуредени лични сметки. Те също нямат нищо общо с комунизма. В случая бе проявена  обикновената човешка  низост, която във възникнала  политическа суматоха  търси своята нечиста изгода.  Такива прояви можем да наблюдаваме във всяка гражданска война, каквато и да е тя по своя политически характер.
3. Не може, разбира се, да се отрече, че след 9 септември 1944 г. имаше и  хора, подложени на необоснована политическа репресия. Те станаха жертва всъщност не на „комунизма”, т.е.  на  социалистическата власт, а на  извънредните обстоятелства, възникнали в резултат на „студената война”, разпалена  и ожесточено поддържана от буржоазния Запад, който не искаше да се примири със съществуването на социалистическите страни.
Както може да се и очаква,  в публикуваните  антикомунистически  материали броят на тези жертви е съвършено произволно завишен. Във всички случаи той  е далеч по-малък от брой на жертвите на фашизма. В своята статия „Априлската голгота”, публикувана във в. „Народно земеделско знаме” от 20 април 1947 г. Никола Петков, който вече е в опозиция,  пише изрично  за техния брой следното: „Април 1925 година. Тридесет хиляди български граждани – селяни, работници, интелектуалци паднаха за политическата свобода на Българския народ”. Това са  жертвите само от страшните априлски нощи през 1925 г. Да не говорим за жертвите, дадени  през 1923 г., и през периода 1941-1944 г. Да не говорим и за десетките хиляди патриоти, които преминаха през фашистките затвори и концлагери.
Прави впечатление, че в някои публикации като жертви на „комунизма” са посочени и доказани палачи на българския народ. Например за такава  жертва е представен и генерал Иван Вълков – човекът, който организира военнофашисткия преврат на 9 юни 1923 г., а през 1925 г. потопи страната ни в кръв. В коя действително демократична държава хора като Вълков, обременени с поредица от чудовищни престъпления,  нямаше да бъдат осъдени на най-тежкото наказание.    Вълков бе осъден на смърт, но с оглед преклонната му възраст смъртното наказание бе заменено с 20 г. затвор. Между жертвите на комунизма намираме – странно! – и името на  ген. Цвятко Анев – изтъкнат участник в антифашистката съпротива, който изтърпя  няколко години затвор заради участието  си в заговор за  държавен преврат.
Съвършено несериозно е твърдението, че след Девети септември „елитът на нацията” бил безмилостно ликвидиран.   Ако  направим преглед на жертвите, дадени   от елита на българската интелигенция, между „жертвите на комунизма” няма да открием личности като световните поети Никола Вапцаров и Гео Милев,  журналисти като Йосиф Хербст и  още много други  светли имена на интелектуалци,   станали жертва на фашисткия терор. Те именно бяха елитът на нацията.
4. През последните години някои партии отбелязват 23 август като ден за възпоменание на „жертвите на комунизма”. Тук и там се поставят дори и паметни плочи с техните имена. Такава паметна плоча  бе поставена и в Провадия, на която  намираме имената на ония, които два месеца преди Девети септември, след като подложиха на небивали изтезания 18 антифашисти, ги разстреляха, без съд и присъда, край с. Ганчево, провадийско.    Кощунствено е да се поставя паметна плоча  на хора, проявили се като на истински палачи  на българския народ.
Ония, които отбелязват деня на „жертвите на комунизма”, се позовават на съответно  решение на  Европейския парламент. Но в приетото през 2008 г. решение на Европейския парламент се говори  за възпоменание  не на жертвите на комунизма, а на жертвите на тоталитаризма, т.е.  имат се предвид и жертвите на фашизма.  Откриваме обаче различно отношение на държавната власт към двата вида жертви.  Докато официални длъжностни лица (между които и  президентът на Републиката) участват във възпоменание на „жертвите на комунизма”, същите тези лица не участват във възпоменание на жертвите на фашизма. Проявена е политическа корист,  от която силно лъха на профашизъм.
И това е всъщност, което трябва да подчертаем. Проявявайки  истинско съчувствие към ония, които във времето след Девети септември станаха  жертва на необосновани политически репресии, ние заедно с това решително трябва да  се противопоставим на  опита да бъдат използвани техните имена като прикритие за пълзящия в страната ни неофашизъм.
Неофашизмът трябва да бъде спрян преди да се е превърнал в актуална обществена опасност!
Статията е публикувана във в-к „Земя” на 10.10. 2012 г.

Advertisements

Коментари

Коментари са забранени.

Blog Stats

  • 393,308 hits

Работнически Литературен Фронт

Светът днес / The World Today

Календар

февруари 2013
П В С Ч П С Н
« Ян   Март »
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728  

ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ РЕВОЛЮЦИЯТА

%d bloggers like this: