Вие четете...
Новини, International

Неомарксизмът в Латинска Америка

NewMarxismНеомарксизмът е много популярен в Латинска Америка. И се прилага на практика. Съществуват множество понятия, такива като “чегеваризъм”, “фиделизъм” (“кастризъм”), “чавизъм”, свързани с революционно-идеологическите проекти, които се различават един от друг в детайлите.
Лявото движение в Европа още през 60-те години на миналото столетие, забеляза, че бъдещето на Латинска Америка ще се фокусира около социалистическите революции. И това никак не е случайно. Броят на бедните и социално угнетените хора там е изключително голям. По-късно, при глобализацията и времето на неолибералните реформи, нещата отиват по-далеко и ситуацията в Латинска Америка започва да граничи с трагизъм. А трагизмът довежда до следното – нараства съзнанието на народните маси в региона. Тогава Латинска Америка бързо излезе от юношеството и се превърна в зрял световен субект. Различните интеграционни проекти, както тръгналите от САЩ НАФТА, АЛКА, така и алтернативите от рода на АЛБА, също изиграха ролята си за идването на власт на левите партии и движения. Ако за южната част на Латинска Америка беше характерно управлението да се завоюва от лявоцентристки партии, които побеждават главно благодарение на законовата уредба, то за северния регион и Централна Америка – Карибския басейн, са характерни партии, оглавявани от харизматични лидери.
Условно левият завой на Латинска Америка може да се раздели на 3 части. Първо: той, без всякакво съмнение, е продължение на народно-освободителните движения в нова форма. Никак не е чудно, че левите народно-освободителни движения поемат властта в ръцете си – за справка, виж сандинистите в Никарагуа. Второ – синтез на социалистическите идеи с католицизма, който синтез вече има и собствен термин за легитимация “теология на освобождението”. Апропо, Ватикана е в пълен ужас от наличието на тази лява вълна. И трето – индигенистките настроения (от Индигенизация, термин от антропологията, който определя локални тенденции за културно обособяване и цивилизационна независимост. Индигенизацията е противоположна на асимилацията и глобализацията и пр.
Народно-освободителните движения в Латинска Америка традиционно са свързани с въоръжената борба. И днес в Латинска Америка съществуват редица революционни въоръжени групировки. И това е факт не защото хората там са агресивни, а защото вероятно не съществуват никакви други варианти да противодействат ефективно на грабещите.
Първи пример – революционно-въоръжените сили на Колумбия (FARC). Те се борят за социалистическо общество, за да възстановят справедливостта в света, започвайки от родината си. Идеологията им е наследство от Маркс, Ленин и Боливар.
Следващата организация – това е Сапатистката армия за национално освобождение на Мексико, която има своеобразна история. Лидерът им, команданте Маркос е вдъхновен от идеите на Че Гевара и наблюдавайки как в съседните страни левите идват на власт, той решава да вдигне въстание в Мексико. Но не успява и тогава Маркос решава да се интегрира в индианското общество там. Едва след известно време, когато около него се сформирала достатъчно многочислена група съмишленици, през 1994 г. те без бой превземат няколко общини в Чиапас, макар след това да последват сблъсъци с правителствените войски. Така или иначе, самите сапатисти (както въоръженото крило, така и фронта за национално освобождение, които отстояват правата на онеправданите само по мирен път), НЕ са привърженици на насилието. В документите им ясно е казано, че “диалогът е най-добрият път да преодоляване на конфликтите. Той предполага не просто преодоляването на конфликтите, но и бъдещо съвместно съзидание” и “за да се постигне успех в процеса на диалога и преговорите, трябва да се намери изход, който ще гарантира победата и на двете страни, или, в най-лошия случай, поражението и за двете стани”.
Третата политическа сила, която трябва да споменем е Комунистическата партия на Перу, която е забранена и се смята за терористична организация. По-известна е с наименованието Sendero Luminoso. Тя е създадена в Перу през 1960 г. от Абимаел Гусман. Към въоръжена борба организацията тръгва през май 1980 г. След арестуването на Гусман Сендеро Луминосо намаляват активността си и само неотдавна отново решиха да експроприират малко капитал, ограбвайки няколко боливийски банки. Компартията на Перу е за революционното насилие. Тя е четвъртия вид марксизъм в Латинска Америка.
Интересна е трактовката им за правата на човека. В едно от изявленията си те казват, че отричат всеобщата декларация за правата на човека или американската конвенция за правата на човека, но я използват за разобличаване и осъждане на старата перуанска държава. “За нас правата на човека противоречат на правата на народа, защото правата на човека са социален продукт. Няма абстрактен човек с вродени права. Правата на човека не съществуват САМО за капиталистите. Работниците, като организирана от комунистическата партия класа, доказаха, че правата на човека служат на угнетяващата класа на експлоататорите”.
Организацията твърди, че отхвърля и осъжда правата на човека, защото това е буржоазна, реакционна, контрареволюционна теория и е оръжие на ревизионистите и империалистите, главно на янките. С една дума, Сандеро Луминосо говорят за действителните права на народа, а не за абстрактните права на човека.
Следващото течение, което вече бе споменато, това е “теологията на освобождението”. То се появява във втората половина на 60-те години. Тук идеалите на социализма и християнството са тъждествени, а самата революция има трактовката на есхатологично събитие, т.е. нещо като доктрина за “спасението” на собствената душа и цялото човечество.
Има дори теолози, които допускат прилагането на насилието (например, бразилският архиепископ Елдер Камара. Между другото, основата на новата лява теология в Латинска Америка откриваме в движението на първите общини, основании в Бразилия през 1957 г. Тогава липсвали свещеници, които да разработят плана за борба с бедността, и така се прибегнали до помощта на левите. Те активно заработили сред студентите и сред интелектуалците – католици. В трудовете на това ляво по същество движение се казва, че несправедливостта и нечовечността растат в промишлените страни. Затова “теологията на освобождението” в Латинска Америка е първата алтернатива на капитализма – защото пазарните отношенията принизяват всички и всичко. Привържениците на движението смятат, че “теологията на освобождението” не трябва да остане само Латиноамериканско явление, а трябва да се превърне в световна ценност.
Популярен представител на това течение е Густав Гутиерес Марино от Перу, който през 1973 г. издава първата си книга по “теология на освобождението”. Друг представител е Леонардо Боф от Бразилия.
В подкрепа на “теологията на освобождението” се изказват цяла поредица от съвременни политици, започвайки от Фидел Кастро, Уго Чавес (|Чавес, например, в една от речите си казва, че Христос, без всякакво съмнение, е бил революционер, а Юда е бил капиталист, решил да се обогати със сребърниците. Той казва, че Христос е въстанал против икономическата власт на времето си, предпочитайки смъртта пред защитата на хуманните си идеали). Няма как да забравим и архиепископ Салвадор Оскар Ромеро, който е убит от дясна въоръжена групировка през 1980 г..  Екс-президентът на Парагвай, Фернандо Луго, е бивш епископ и също е привърженик на “теологията на освобождението”.
Според редица наблюдатели дори майка Тереза е била привърженичка на това ляво движение. Като пример посочват думите й, произнесени по време на пребиваването й в Куба, където тя казва следното: “Смятам учението на Христос за дълбоко революционно и абсолютно съответстващо на делото на социализма. То не противоречи на марксизма и ленинизма”. Самият Фидел Кастро казва,че християните и марксистите трябва да бъдат стратегически съюзници. В този случай съюзът не означава каквито и да са компромиси от идеологически характер, а съюз в името на решаване проблемите на човечеството и най-вече в името на предотвратяването на войната.
Основните пунктове на “теологията на освобождението” са следните:
– Християнското спасение е недостижимо без икономически, политически, социални и идеологически освобождения. То също е недостижимо без унищожаването на експлоатацията, произвола, несправедливостите в света.
– Гаранция за достъпно за всички образование, здравеопазване, освобождаване на народа, като осъзната социално-икономическа действителност в Латинска Америка.
– Реалният живот на болшинството латиноамериканци противоречи на божествения промисъл, а бедността е обществен грях. Освен това, съгласно този тезис съществуват не само грешници, но и жертви на греховете, които се нуждаят от справедливост и защита. Затова е необходимо ясно да се разграничат жертвите от палачите. Тук се намеква за борба против експлоататорите, нали разбирате?! Бедните винаги трябва да осъзнават, че са въвлечени в процес на КЛАСОВА БОРБА. Ето тук е особено видно влиянието на марксизма!
– Преходът към демократична система ще доведе до осъзнаване на масите. Докато те най-после осъзнаят кой е истинския им враг и кой е пътят за преобразуване на съществуващата система.
– Създаването на новия човек като задължителен етап от укрепване на качествените изменения в обществото. Солидарна творческа личност – противопоставяща се на капиталистическия спекулативен манталитет и дух на печалба.
– Доктрина за това, че най- напред човек трябва да се обезпечи с достоен начин на живот, и едва тогава да се приобщава към каквато и да е вяра, ако сам пожелае това.
Т.е. излиза, че “теологията на освобождението” има по-скоро социална насоченост, отколкото догматично-католическа.
Дори накратко ще отбележим и идеите на фиделизма, доколкото те противоречат в известна степен на ортодоксалния марксизъм. Ако ортодоксалния марксизъм твърди, че революционната ситуация трябва да назрее в обществото, то опитът на Кастро и Че Гевара показва, че това не е задължително. От двамата разбираме, че революцията започва чрез партизанска въоръжена борба, а след това в нея вземат участие угнетените маси, и всичко това прераства в революция.
Още една интересна фигура е Виктор Раул Айя де Ла Торре, перуанец по произход, основател на народно-революционен антиимпериалистически алианс. Той започва работата си като марксист, но по-късно се отказва от възгледите си. В работата си се опитва да построи философско-историческа схема, в която се съединяват уважение към доколумбовската Америка и вярата в бъдещето на Латинска Америка. От европейските философи и социолози той признава само единици. Един от малкото признати е Освалд Шпенглер. Той построява идеята си върху това, че Европейското време и пространство са принципно различни така, както Китайското или Южноафриканското време и пространство. Следователно, според него, за Индо-Америка, за Южно-Латинска Америка е необходимо друго време и пространство. Някои негови идеи са съзвучни с идеите на ранните евразийци и Лев Гумилев. Той твърди, че бъдещето на Южна Америка се гради върху следното: огромното й географско пространство, високите темпове на нарастване на населението и новото качество при смесването на различните расови елементи, а, освен това, засилващата се експанзия на латиноамериканците върху територията на САЩ.
Както и в “теологията на освобождението”, основният дискурс у Де ла Торре е въпросът за освобождението. Той смята, че моделът на Запада – западната култура, философия, цивилизация – не може да бъде приложен в Латинска Америка. Той основава и учението “Призма”, според чиито тезиси идеите на Маркс и Ленин са пригодни само за Европа. Торре твърди, че марксизмът е продукт на капиталистическа Европа на 19 век и съвсем не подхожда за Индо-Америка на 20 век (а вероятно и за 21 век).
Но да добавим няколко думи и за индигенизма. Първо, терминът не е самоназвание на този широк феномен, който представляват производните на идеите за индианския социализъм в неговите различни форми. В основата е идеята за връщането към началото, което може да се охарактеризира като консервативна революция със силна екологична нотка. Например, сред индианците аймара този проект получава названието “социализъм Suma Kawsay”. Става дума за следното – че целия живот трябва да протече в хармония и баланс между мъжа и жената, между различните общества, между човека и природата. Концепцията се определя чрез термина vivir bien и официално е взета като концепция от Многонационалната държава Боливия. Интересно е и мнението на индианското племе Гуарани, които постоянно търсели “земя без зло”. Според техните представи, не бива да се живее върху земя, в която е проливана кръв, и те все по-навътре и по-навътре навлизат в гората, когато ги настигат конкистадорите. Тази мистична представа е съзвучна с идеите на социалистите-утописти, които смятат, че би трябвало някъде да има земя, в която никога няма да има войни.
В заключение, идеите на революцията и нейните нови форми и прояви активно се обсъждат в страните от Латинска Америка. Както казва в едно от последните си интервюта един кубински учен в отговор на въпроса : “Как ще осъществите социалната трасформация?”, – “Няма по-добра критика, която да доведе до трансформация, от революцията”.

Петя Паликрушева-Иванова

Advertisements

Коментари

Коментари са забранени.

Blog Stats

  • 403,902 hits

Работнически Литературен Фронт

Светът днес / The World Today

Календар

декември 2012
П В С Ч П С Н
« Ноем   Ян »
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ РЕВОЛЮЦИЯТА

%d bloggers like this: