Вие четете...
"Че Гевара" - България, Новини

СМЕЕМ ЛИ ДА УПРАВЛЯВАМЕ?

Политическата ситуация в България днес, както и поредицата граждански протести и недоволство, предизвикват основателно безпокойство. За съжаление, липсва научен анализ на случващото се.
Без да претендираме за изчерпателност, ни се иска да обсъдим редица съществени за комунистическото движение въпроси, свързани със засилването на гражданската протестна активност през последната година:
Съществува ли революционна ситуация в България?
От какво е предизвикана хипертрофираната реакция на буржоазните средства за масова информация спрямо протестните акции?
„Врагът на моя враг е мой приятел“ – възможно ли е сътрудничество между лявата и дясната извънпарламентарна опозиция и до какво може да доведе това?
„Време е да се смени властта“ – кой ще дойде на власт в случай на падане на управляващия режим?
Какво да се прави?
Управляващият в България режим, дошъл на власт след изборите през 2009-та година, е режим, който изразява интересите на крупната национална буржоазия и националната бюрокрация.
Управляващият режим изразява интересите преди всичко на „софийския клан“ на буржоазията и чиновниците, представителите на които завладяха контрола над повечето ключови сектори от българската икономика и по-голямата част от ключовите постове във властовите институции, както в столицата, така и в страната.
Управляващият режим в този мандат решаваше преди всичко въпроси, свързани с преразпределението и натрупването на частната собственост, на суровинната база, на контрола и пренасочването на финансовите потоци, в това число на бюджетните, на поземлените, на горските и водните ресурси в интерес на обслужващата ги част от едрата национална буржоазия.
За успешното решаване на гореспоменатите задачи на такъв режим класическата буржоазна демокрация не беше нужна, тя само пречеше.
Затова през 2011 година бяха отменени действащите правила за провеждане на избори и заработи Изборен кодекс, който даде в ръцете на режима нови механизми за контрол над партиите и за потискане на демокрацията.
Беше установена почти пълна власт от страна на управляващата партия ГЕРБ над Народното събрание, в местните общински съвети, в областните администрации, в институциите от национално значение.
За защита на управляващия режим се създадоха паралелни бизнес и младежки формирования, които щедро са финансирани от бюджета. Властта пое контрола и върху организациите на футболните фенове в страната.
За да бъде демонстриран „плурализъм“ и „демокрация“ ГЕРБ, чрез икономически и политически ходове, обезличи, но съхрани, функционирането на редица удобни за тях партии – БСП, СДС, ДСБ, ДПС, АТАКА, РЗС, като ги изчисти от всякаква опозиционност.
Година преди изборите през 2013-та режимът се принуди да прояви и „социална отговорност“, жертвайки част от своите финансови ресурси за увеличаване на пенсиите, за заплати на средните чиновници и на почти ликвидираната армия, на лекарите, като целеше да снижи протестните настроения.
Режимът на ГЕРБ и на парламентарно представените партии може да бъде определен като авторитарен режим на „управляваната“ демокрация, изразяваща интересите на едрата национална буржоазия и чиновничеството, занимаваща се със социално маневриране и социална демагогия.
Този режим поначало притежаваше системни дефекти, породени от принципната липса на контролни механизми – некадърна кадрова политика, основана на закупуване на постове и шуро-баджанащина, икономическа неефективност, повсеместна корупция, гарантирани привилегии за висшия бюрократичен апарат.
Обективният конфликт между интересите на едрия капитал и чиновниците, интересите на които защитава и обслужва управляващият режим, и интересите на наемните работници, на безимотните и малоимотните, на дребните селяни, на дребната и на част от средната буржоазия нямаше как рано или късно да не се прояви.
За повод за протестите вече служи служи всичко – посегателство върху доходите, електроенергията, природата, паркирането… В тези протестни акции срещу управляващите се забелязва присъствието на две различни политически и социални групи, обективните интереси на които изобщо не съвпадат. Това са:
1. Наемните работници, чиито интереси са изразявани от комунистите и другите леви сили, недоволни от влошаването на икономическото положение, от ограничаването на политическите права и свободи, от ограбването на гори, водни ресурси, подземни богатства от страна на едрата буржоазия и обективно заинтересовани от промяна на икономическо-политическия курс и изграждането на един модерен социализъм.
2. Част от дребната и средната буржоазия, чиито интереси се опитват да изразяват т.н. „либерални“ партии (ПП „Зелените“, Куневата кохорта, безпартийните индивиди и др. подобни), също недоволни от ограничаването на политическите си права и свободи, от административната монополизация в редица икономически сектори, от унищожаването на независимите дребни и средни производители.
По този начин днес в протестите в един поток са се съединили протестът на наемните работници и протестът на част от недоволната буржоазия.
Заедно с това сме длъжни да кажем: Революционна ситуация в България няма, доколкото не съществува нито един обективен признак за такава ситуация, нито изостряне на нуждите и потребностите повече от необходимото. Управляващият режим не е загубил способността си да управлява, да маневрира на политическата и социалната сцена, а Народът в по-голямата си част е индеферентен към провежданите протестни акции.
Затова напъните на някои десни и центристки лидери от извънпарламентарната опозиция за готовност и способност веднага да сменят управляващия режим по пътя на масови протестни акции могат да бъдат наречени единствено пустословни.
Сред комунистите и техните привърженици не трябва да се създава еуфория във връзка с хипертрофираната реакция на буржоазните средства за масова информация към протестните акции. Напротив, този факт трябва да предизвиква предпазливост.
Всяко масирано внимание от страна на медиите към определен проблем или кауза (ако вземем за пример т. нар. „арабска пролет“) задължително е свързано с целево финансиране и очакван определен ефект. Създаването на проблеми и разрешаването им от страна на управляващите е само прост комуникационен акт, който води единствено до „пускането на парата“ от херметическата тенджера, в която са поставени обикновените българи.
„Врагът на моя враг е мой приятел“ – възможно ли е сътрудничество между лявата и дясната извънпарламентарна опозиция и до какво може да доведе това?
Да, възможно е и определено биха се постигнали някои краткосрочни успехи, но, категорично, в бъдеще пътищата на автентично-левите и на либералите ще се раздалечават на базата на антагонистичните им интереси.
„Време е да се смени властта“.
Наистина е време, но кой ще дойде на власт?
Ако се върнем към „Арабската пролет“, ще видим, че масовите протести бяха използвани от уахабитските монархии на Саудитска Арабия и в Персийския залив като средство за завладяване на властта в Египет и Либия от ислямските фундаменталисти, които разполагаха с подготвени структури, кадри и огромен финансов ресурс.
Затова, казвайки „Време е да се смени властта“, трябва да си отговорим на другия въпрос: „Съществува ли в момента в България комунистическа или друга лява партия, която да е добре подготвена за вземането на властта в случай на падане на управляващия режим; притежаваща съответната структура, кадри и ресурси“?
Трябва категорично да кажем, че унищожителната роля на отстъпническата партия БСП, която премина в лагера на привържениците на пазарната икономика, социалдемократизирасе, встъпи в международната („Социалистическия интернационал“) и в европейската (ПЕС) организация на социалната буржоазия и преименува „социализма“ в „социалност“ вече даде своите отровни плодове. Днес нито активния и атрактивен Съюз на комунистите в България, нито „Че Гевара“-България“, нито „Българската левица“, нито минчевата Партия на българските комунисти, нито остатъците на БКП, БРПК или присъдружната на Станишев паунова КПБ не са готови за организация на действително масови протести и, още повече, към вземането на политическата власт към днешния момент.
Затова автентичните леви – комунистите, социалистите, привържениците на левите идеи, които през последните месеци, заедно с представители на либерализма, изпълват площадите на българските градове – трябва да си зададат въпроса: „Не облекчаваме ли със своето поведение идването на власт на една крадлива кохорта, отгледани и поливани от Запада либерали, чиято прелестна антинародна политика видяхме в годините след 1989-та до последните избори“?
Какво да се прави?
Не трябва да изобретяваме наново колелото, а по-често да си припомняме класиците на марксизма!
Субективният фактор на успешната социалистическа революция е наличието на водеща партия на наемните работници, въоръжена с разучена и разбрана марксистка идеология, добре организирана и готова за управление.
Без такава партия всяко протестно движение няма да доведе до прогресивно обществено-икономическо развитие на България и ще бъде използвано единствено за пускане на парата или за продължаващото овластяване на безродните прозападни политици.
Болезнено необходимо ни е комунистическо идейно и организационно единство, което да подготви българския Народ към ефективно политическо присъствие и към реална промяна на икономическия и политическия курс на страната ни.
Павел Иванов

Advertisements

Коментари

Коментари са забранени.

Blog Stats

  • 385,796 hits

Работнически Литературен Фронт

Светът днес / The World Today

Календар

август 2012
П В С Ч П С Н
« Юли   Септ »
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ РЕВОЛЮЦИЯТА

%d bloggers like this: